Plain Words Poetry

Poems of Love and Death, Written in Plain Bulgarian

Monday, October 30, 2006

ОТЧАЯНА ЛЮБОВ

Ръцете ми се изкривиха
от прегръщане,

реброто ми се пукна
от притискане,

едното ми око е насинено.

Разкървави носа ми
любовта,
но пак при тебе
се завръщам

да ме довършиш.

ГРЕБЕН

Старостта ме натъжава.
Колко са
стъпките ти
от леглото до вратата,
маминке?

Ти, която
си била красавица,
днес не можеш
да намериш
гребена си.

Без да си отчаяна,
си казваш:
“Чакам тази смърт
да ме разреше.”

ПТИЦА

Старецът седи на пейката,
под дървото с натежали клони,
под небето с натежали облаци,
старецът подхвърля семена
на птиците,

както се подава за покойници.

Скоро той самият
ще е птица.

СТЕНАТА

На гробището бялата стена
ни разделя.
Вечер ти заспиваш до мъжа си,
аз лежа зад нея.

Ниска е стената, ала няма
как да я прескоча.
Твоята измяна ми тежи
повече от мраморната плоча.

АЗБУКА НА МЪЛЧАНИЕТО

Цял живот се уча
как да пиша името Ти,
Господи.

Цял живот броя
листата на дървото,
без да мога
да дешифрирам силата,
която
налива сока в корените.

Близо век живея,
а така и не успях
да излекувам
сричането.


ЦИГАНСКО ЛЯТО

От дъжд на вятър
ще изгрее слънце.

СВИЖДАНЕ

Дъждът се стича
по гърба ми,
ала няма смисъл
да тръгвам никъде,
преди да си ми казала
защо не ме обичаш
тук, сред локвите.

Небе като войнишки шаяк
ме е завило презглава
и пак треперя
при мисълта,
че вече се разделяме.

НОЖ

Отиваш си от мене –
сякаш
измъкваш нож,
забит в сърцето ми.

ВЛАКЪТ

Релсите разделяха
на две
полето

като цип на яке

и моята ръка
издърпа влака
помежду хълмовете
обли

на гърдите ти.

Saturday, October 28, 2006

РАЗВОД

В полунощ
сърцето й
спря да тупти.

Спряха
да виждат очите й,
да чуват ушите й,
да се повдигат
гърдите
под тънката нощница.

В полунощ,
без повече шум и кавги,
смъртта ги разведе.

ТЕЛЕФОН

Всяка сутрин
като куче на верижка
идва слънцето.
Изгрява
метален лев за телефон
от джоба ми
и твойте думи
винаги по-дълги са
от моето мълчание.

На път за вкъщи:
вятърът завира
език в ухото ми.

БЪЛГАРСКИ СОНЕТ

Тъй както скулпторът с длетото
любовно камъка сече
и мачка майсторът тестото,
преди в пещта да го пече,
така и ти към мен си строга,
защото мислиш ми доброто,
но слагам честен кръст пред Бога,
че мила ще си с мен в леглото.
Преставай с френските фасони,
че бил съм груб. Не ми приляга
да пращам китки и бонбони,
когато шапката ме стяга.

Красива си и ти прилича
не друг, а мене да обичаш.

ПРОЩАЛНО ПИСМО

Те казаха, че аз съм те убил.
Нима бях длъжен да приема любовта ти?
Разпитваха къде, с кого съм бил,
почувствах се като герой на филм,
във който се разказва за смъртта ти.

Изправен на последния етаж,
с трепереща ръка захвърлям фаса.
Оставих те сама на онзи плаж,
да бъда с теб ми липсваше кураж,
но трийсет метра под деветата тераса

ще им докажа колко съм различен
като напиша с кръв, че те обичам.

8

Нощта е черна роза на ревера ми.
Аз слагам помежду ни разстояние,
достатъчно за цял живот съмнения.

Ще чакам пак да ме намериш
на спирката на номер 8,
което се изписва като вечност.

ДА СКРИЕМ ЛЮБОВТА

Да скрием любовта между чаршафите.
Не си мисли, че те събличам мислено.
Отдавна съм забравил как си спомнях
за времето, когато се обичахме.

Тогава голотата беше истинска.

Да скрием любовта между чаршафите
като късмет в новогодишна баница
и да се молим пак да ни се падне.

КРАТКА ИЗПОВЕД НА ФРАНСОА ВИЙОН

Да бях се кротнал
като верен пес
под масата на господарите,
не бих броил ребрата си,
но днес
е късно да си лягам
на парцалите.

Помайвам се,
а времето лети.
Ушите ми заглъхват
от шамарите.
Любима, да не беше ти,
напълнил бих душата
на гробарите.

СОЛЕНИЯТ ВРЪХ НА ПОЕТА

На Валери Станков

Отвън ме дебнат няколко таксита.
Две кучета подскачат на калъп.
Патрулка със скучаещи ченгета
пресича криволичещия път.

И тази нощ ще изтрезнявам бавно,
на чаша водка в тъпата си стая.
Животът ми е като смешен виц,
на който съм забравил края.

МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО

Ако съществуваше
машината на времето,
щях да те открадна

от количката
на майка ти,

от яслите
зад блока,

от родилните везни,

от топките
на татко ти,

от мисълта на Бога,

и да те имам
цял живот
до себе си.

СТАРЧЕСКИ ДОМ

Под скъсаните одеяла
стариците
се взират
в шупналия като баница
таван.

И с механична неуморност
една от тях плете покривки
за своите снахи и синове,
които вече месеци

не си я спомнят.

НОКДАУН

Вкусът на кръв в устата ми
доказва, че съм жив,
и страшното
диагонално падане
в квадрата на въжетата
е само
начало на броенето.

След десет удара
на моето сърце
ще съм свободен.